Погледнал добре тялото й. Стоеше гола и отвита. Не издаваше нито звук, а само спеше като малко дете. Не показваше уплаха или страх, нито удоволствие. Нито колебание. Навън валеше вече трета нощ. Човекът се любуваше продължително над завоеванието си и потъваше в мрачната хотелска стаичка, потъваше в тъмнината и чертите на лицето му се сливаха с нея. Започна да се облича, обу панталоните си, стегна колана и наложи скъпата бяла, добре излгадена риза. Когато свърши, я погледна за трети последен път. Мислите му го водеха към някакви блянове. Нереални и сюреалистични. За любов, без маска и измама, в чистата й форма и очарование. Сигурно дамата спеше спокойно с такава мисъл, но не и той. Може би ако я нямаше измамата, дори любовта просто нямаше да съществува. А тя спеше ли, спеше, неопетнена и непорочна. Божествена. Но тя отдавна бе мъртва, приспана от звука на заглушителя. От челото й струеше нежно тънко червено фонтанче...

Убиецът напусна стаята.

* * *

Вървеше по булеварда и си мислеше как би изял у тях днешната закупена китайска храна. И други мисли го терзаеха. Булевардът, макар и късно вечерта бе приел обречената компания на няколкото проститутки, които бяха поели обятията му и очакваха нещо да се случи. Човекът закопча и най – горното копче на шлифера си, за да предпази врата от нощния късноесенен студ. Пред очите му се изредиха няколко красавици, някои го огледаха, други не, вероятно очакваха те да бъдат огледани първо. Не че това го касаеше. Важна бе проклетата китайска храна в случая. Ненадейно го спряла една от робините и му предложила услугите си. Той рядко попадал в такива ситуации и отначало не повярвал. Мисълта, че тази жена може да глътне парите му, заедно с другите му там дреболии, го отврати и се направи, че не я чува. Напъна съзнанието си още по – силно към мисълта за китайското и продължи напред, с надеждада да забрави, каквото се бе случило. След стотина извървени крачки, същата жена го спря и повторно му предложи възможностите й.

Проститутката имаше симпатично лице и тъмен грим, брюнетка със среден вкус на обличане. Човекът й се извини и й каза, че няма в момента пари. Последните ги изхарчил за ядене. Тя му отговорила, че е гладна и тази храна щяла да свърши работа. Господинът отказал категорично, защото цяла вечер чакал момента, когато ще задоволи елементарните си жизнени потребности. Курвата протегнала ръка към блюдото и пак го помолила. Опитала се да вземе насила яденето, одрала лицето на пътника, но той успял да се отскубне.

Тогава човекът хвърлил храната настрани като случайна вещ и от вътрешния джоб извадил бляскав малокалибрен пистолет и забил куршума право в лицето й.

После продължил по пътя, без да иска забравил за китайското...

* * *

Ден като всеки друг ден. И хората едни и същи, с техните си проблеми.

Той излезе да се поразходи, с надеждата да намери нови приятели, да заговори някого. Да разнообрази сивото си ежедневие в постоянно четене на някакви скучни, странни книги. Даваха му ги. И той, не знаеше защо, четеше каквото му падне.

Но днес трябваше да си намери компания. Тъкмо бе излязъл от блока, когато на входа го посрещна старата лелка от първия етаж, която неодобрително го изгледа и го подмина. Вече бе свикнал с това. Необичайно, защо хората не го оценяваха така, както би му се искало. Хем се обличаше с чисти и хубави дрехи, слагаше над белите си ризи по някоя хубава вратовръзка... и пак им беше крив на хората.

Минаваше покрай площадките, гледаше как дечурлигата си играеха безгрижно и му ставаше тъжно. Може би ако се бе престрашил, щеше да се запознае с някое от тях. А той не беше лош. Напротив – обичаше децата! Разправяше им интересни случки и истории, а когато идваше при тях на следващия ден, те злобно го подминаваха.

Той купи един ягодов сладолед и го предложи на едно момиченце, което изглеждаше вече пораснало. То се огледа и прие с удоволствие подаръка. Човекът се усмихна дружелюбно и го попита на колко е, а то му отговори, че е на 14 години.

- Имам нужда от приятел. – рече той.

Тя кимна и отговори, че няма нищо против. Поговориха си още малко, той й разказа за себе си. Момичето също обичало да чете книги, приключенски – гордо добавило то. Той й предложил някоя своя книга и тя с радост приела да я прочете и да му каже какво мисли. Удивително нещо бяха контактите. Независимо от възрастта на събеседника, мислеше си той. Щом се разделиха с обещанието да се видят отново, развълнуваният млад господин тръгна обратно към апартамента си. Понякога просто трябваше да заговори някого – помисли си пак.

Животът му го бе дарил с някакво особено проклятие, което караше хората да странят от него, а той не знаеше защо. Бе убеден, че е добър. Че никога не е желал злото на никого. Не след дълго пристигна у дома, извади ключа и отключи желязната врата.

Сектантът влезе и остана доволен, че е намерил приятел.

* * *

Доста зает беше той. Само вечер, оставаше сам и заспиваше. Добре се разбираше с околните, мнозина държаха на него, защото бе услужлив и мъж на място. През деня му се отваряше много работа, но поне не скучаеше. Вършеше нещо полезно. Пък и от глад не можеше да умре. Задоволяваше нуждите си, хапваше редовно. В крайна сметка разбра, че той е истински ценител. Ценеше всичко, което другите не успяваха. Обичаше въздуха, цигарения дим, облаците, обичаше дъжда. Всеки ден излизаше, играеше карти с приятелите си, понякога се налагаше да спасява кожата на някои негов другар в опасност. Поне той и приближените му ходеха в един нелож стол, където ядоха доволно.

Самият той беше в безопасност и не можеха лесно да го докопат. Никога не е имал и проблем с властите, с ченгетата. Пред тях просто демонстрираше хубаво поведение, държеше се приятелски с тях и те му даваха дори по някоя друга цигара и му се смееха.

Чувстваше се свободен и си мислеше, как ли другите му завиждат. Нищо не му липсваше. А хората по гетата и улиците умираха от глад и просеха като псета.

Дните му минаваха спокойно. Дотолкова обичаше контактите с хората, че всяка вечер, когато се прибираше у тях нямаше търпение да дойде утрешния ден. Не че домът му беше лош. Стаята му изглеждаше добре поддържана и си я бе направил по свой собствен вкус. Свободата да имаш вкус.

Стаята му бе килия 313, на третия етаж, в северното крило на централния...

* * *

Той трябваше да напише най – прекрасната любовна поема. Искаше да достигне висините на големите класици и романтици, копнееше да задмине дори Шели, Рембо, Волтер, звуците на Шопен...

Пред него се изправи непреодолима преграда. Нямаше вдъхновение. Думите, които изписваше бяха празни и безсмислени. Препрочиташе стихове и захвърляше лист след лист.

Излязъл по улиците да търси ВДЪХНОВЕНИЕТО. Акостирал по кейове, ходил из бирариите, пил всяка вечер, посетил сума ти театри... напразно. То не идвало. Продължил да търси още по – настоятелно. Поема не се пише трудно. Но той искал да напише най- великата! А това е непосилна задача.

Вървял си по улиците, следял хората, наблюдавал влюбените двойки и пак не му идвала тая проклета муза.

Минали седмици в скитане. Завърнал се пиян, грозен, проскубан, миризлив, брадясал и кирлясал. Спал два дена. Събудил се объркан и не помнел почти нищичко от миналите дни. Тогава се погледнал в огледалото и видял едно страшилище в отражението си. Изкъпал се, подстригал се, обръснал се. Облякъл хубав костюм. Погледнал същото старо огледало и ахнал от почуда. Толкова се учудил на новото си отражение, че се влюбил в красивото си младолико лице, зелените му очи и правите мъжки черти. Обикнал същността си и тогава нещо му дошло на ум:

„Днес ще напиша една любовна поема. За мен. И тя ще е най – великата!”

* * *

Нищо не можеше да задоволи жаждата му. Дали го правеше за отмъщение, за удоволствие, за пари или слава, никой не знаеше.

Уби собствените си родители.

Уби жена си.

Уби съседа си, който постоянно си пъхаше носа, къде не му е работата.

За всеки случай уби и майка му.

Уби продавача в квартала, защото кантара му не бе точен, когато премери портокалите.

Уби следователя, който дойде на другия ден да го разпитва у тях.

Уби котката си, понеже не го остави на мира.

Уби любовницата си, понеже и тя не го остави на мира.

Уби колегата си, който бе дошъл да го пита, защо не се явясва на работа.

Уби единия от полицаите, които се опитаха да го арестуват. Не е важно как.

Дойде време за съдене.

Уби служебния адвокат, който му бе назначен.

Уби съкилийника си. Този път с доста зор.

Уби прокурора, който изложи мотивите си в съда, малко преди да го осъдят. На съдията му се размина.

Омръзна му. То и без това вече щяха да го слагат на електрическия стол и да свършват мъките му.

Странно му бе всичко това. Той убиваше за секунди хората, а на тях им бяха нужни дни докато го докарат в това положение.

Наистина колко дълъг път трябва да извървиш, за да ти го върнат тъпкано.

* * *

КУКЛАТА не издаваше заинтересованост. Тя само ласкаеше с присъствието си. Полепнала старателно по перфектното й тяло рокля само издаваше голотата, за която всеки около нея си представяше. На КУКЛАТА не й пукаше. Шампанското, което пиеше на малки глътки само й създаваше фалшивата визия, че е заета. Явно чакаше някого, но това щеше да се изясни.

ПОЛИТИКЪТ придаваше важност на цялата изискана вечер. Поздравяваха го всички гости, искаха съветите му, пускаха му по мазни усмивки, а той им отвърщаше по един и същ начин. ПОЛИТИКЪТ носеше скъпи дрехи, току що излезли от работилницата на Армани. Ненадейно очите му се спряха върху КУКЛАТА, походиха по телосложението й и продължиха търсенето. Явно и той чакаше някого, но и това щеше да се изясни.

КЕЛНЕРЪТ ходеше непрестанно насам – натам, пълнеше чашите на гостите със скъпо шампанско и аристократично червено Мерло. Щом застана пред ПОЛИТИКА, той го попита дали чашата му е празна, но онзи поклати глава. Нищо.

Вратата от входа се отвори безшумно. Влезе УБИЕЦЪТ. Поразходи се до балкона, завърза малък разговор с КЕЛНЕРА. По едно време забеляза, че ПОЛИТИКЪТ го бе изгледал и се постара да не буди подозрение. Отпиваше от сладкото шампанско бавно, сякаш нищо не го гонеше, не бързаше. Беше сигурен в успеха си. Явно и той чакаше някого, но това щеше да се изясни.

ПОЛИТИКЪТ пожела да отиде до тоалетна. Зарадва се на уюта вътре, на строгата хигиена и топлата вода, с която изми обилно ръцете си. „Този път ги измих , но не метафорично” – помисли си той. Погледна лицето си в огледалото и видя зад него отражението на УБИЕЦА. И двамата не бяха изненадани. ПОЛИТИКЪТ вече усещаше оловото, забито в гръбнака, пуснато от малокалибрения приятел на УБИЕЦА. Тънка струйка алена кръв се спускаше от устата на ПОЛИТИКА, готов да посрещне края си.

УБИЕЦЪТ отви заглушителя и го пусна в тоалетната чиния, дръпна сифона. После си вдигна червената памучна рокля и прибра внимателно пистолета в обятията на скъпия жартиер.

КУКЛАТА напусна сградата, доволна от успеха си.

* * *

Отсреща живееше Михаил. Приживе е бил доста набожен човек, добронамерен и търпелив към жена си. С него най – добре се разбирахме. Щом падаше дълбок лунен мрак, обикновено той идваше при мен и ме караше да се разхождаме из цялата околност, гледахме гробарите, които поддържха и се грижеха за уюта на домовете ни.

Говорехме си за какво ли не. За преживяванията ни, когато се скитахме още тленни по света. Имахме какво да си кажем. После попаднахме и на Жана. Тя починала млада от рак. Притежаваше удивителни познания по психология и явно с това се е занимавала някога. Разкриваше ни всякакви истини за дълбините на човешката психика.

Понякога възникваха остри противоречия. Жана бе атеистът в компанията и такъв си остана след смъртта й. Михаил, възпитан в християнските традиции, често спореше с нея. Аз от своя страна се стараех да оставам неутрален, да ги сдобрявам предварително още преди да са прекалили със споровете. Михаил първи се вслушваше. Но Жана наистина бе добър човек. И на нея й споделях всичко. Разказвал й съм и как се влюбих за първи път, как се роди сина ми, който е още жив и има вече внуци.

Веднъж тримата бяхме отишли до реката и седнахме на брега. Беше една спокойна и топла нощ. Като в арабска приказка. Жана, която винаги обичаше да ни провокира, се обърна към Михаил с хитра усмивчица, смятайки, че този път той няма да й даде смислен отговор.

- Кажи ми защо не си в рая, щом вярваш в Бог? Нали си бил праведен и добър приживе?

Дори и аз не бих отговорил логично и правдоподобно на този словесен удар. Михаил се усмихна топло и ние въпреки всичко останахме прегърнати от усмивката и харизматичността му. После той отговори:

- Защото още не са ме приели. Имам една мисия. Да ви отведа дотам. Чак след това ще отида.

Жана никога повече не посмя да говори за това.

* * *

При поредното си представление, той се приготви максимално прецизно. Погледна се в огледалото, всичко си беше наред. Веднага се запъти към арената, за да задоволи тълпата.

Циркът бе препълнен. Щом се появи той, хората се развикаха, а децата се разписукаха. Ревове и овации за смешника. Палячото. Клоунът от пътуващия цирк.

Тогава той посочи доброволец от публиката. Погледът му бе грабнат от най – чувствителното и нежно лице, което си мислеше, че съществува. Това бяха най – чувствителните очи. Момичето изглеждаше на около осемнадесет. От замаяното заглеждане, онзи не разбра веднага, че публиката замлъкна в трескаво очакване.

За първи път клоунът се притесни и вдиша дълбоко, за да стабилизира вътрешния си ритъм. Притесни се “цирковия ветеран”. Тя гледаше тъжно, а той се влюби именно в това. Непоправима меланхолична приказка, разказвана от тъмните й очички. Беше го страх да я развесели.

Почна да прави номера, да обикаля около нея, да маха с ръце – клоунски работи.

Вече се чуваха подсмихвания от публиката. Онзи даваше всичко от себе си, правеше шмекерии на поразия. Момичето задвижи долните мускули на челюста си и направи едва усмихната гримаса. По реакцията й хората онемяха от възсторжена реакция.

“Колко тъпо” – мислеше си палячото. “Като в скучен комедиен американски сериал, все едно им казваш кога да се смеят.”

А ревовете и плясканията се усилваха. Едните гледаха от другите и се състезаваха кой ще плесне по – силно. Но само онзи виждаше какво не помръдваше от лицето й.

Ах, тия проклети очи! Защо все още тъжееха, въпреки усмивката й? Та той я разсмиваше и даваше всичко от себе си. Доближи се. Застана на милиметри от нея, а носовете им почти се допираха. Замалко да я оцапа с бялата си пудра по лицето му. Усмивката й замръзна, но това отдавна не бе от значение. Само купища челюсти и мускули. Ония езера казваха всичко. Тия тъмни езера, чифт очи, говорещи за обреченост.

Свърши представлението. Доволни - предостатъчно. Смешникът остана като гръмнат в гримьорната и с насълзени очи отстраняваше бялата пудра и грим от лицето си. Вторачен в огледалото, той търсеше в отражението си някъде наблизо образът й.

- Готова ли си? – чу се познат глас зад клоуна.

Беше тя. Същата. От публиката. Смешникът се изправи, махна малката си бяла шапчица и черната му обемна и дълга коса се развя като лъвска грива. Двете момичета - близначки силно се прегърнаха.

- Сестричке! – развълнувано промълви нещастният клоун.

- Утре аз съм наред, а ти ще си в публиката. – уверено й напомни другата.

* * *

Отново бе време за лъст. Полунощ е. Продават се животи. Маршируващи проститутки по улиците и гетата, дебели и костюмирани сводници патрулираха около териториите им, пияндета се блъскаха по стълбовете... Нощна идилия.

Той излезе от леговището си. Той предлагаше други животи. От по друго естество. Трябваше му жертва. Едно бе сигурно – днес щеше да се умира. Вампирският занаят уви – не прощаваше. Поскита се по булевардите и се вля в тъмните улици, минаваше между сгъчканите заспали автомобили и веднага набеляза в далечината една бяла робиня на плътското желание. Тя предлагаше любов, а той смърт.

Започнаха двамата да се договарят – кой, как ще изпълни функциите си, разбраха се бързо всичко да стане веднага. Наблизо се виждаше друга курва, но тя говореше по мизерния си стар GSM и не обръщаше внимание на двамата “търговци”.

А кой какво искаше и предлагаше на другия – беше пределно ясно. Само за пред другите де. Мрачният мъж я отведе в един тъмен кът измежду две кооперации. Докато я оглеждаше страстно, изведнъж той остана безмълвен.

После, за нейна изненада й призна, че я обича. Проститутката само за миг от секундата вкара зъбните си игли във врата му и източи цялата му кръв с прецизност.

Сделката приключи. Всеки свърши това, за което се бе договорил.

* * *

Тео и Божко ги помнех още от четвърти клас. Все бяха заедно, ходиха заедно на училище, прибираха се. Преобличаха се и се уговаряха да играят мач пред блока до гаражите, където се събираше останалата челяд. Ако някой посягаше на единия, другия се притичваше на помощ моментално.

Иначе бяха възпитани деца, добрички, помагаха си взаимно.

В характера си, Тео имаше заложена авантюристична душа. Изпитваше силен стремеж към овладяване на проблемите, налагане сред приятелите. С годините разви увереност. Още от дете, той винаги искаше да играе нападател и да вкарва голове – така печелеше уважението на своите връсници.

Пълничкият Божко си оставаше скромен и уравновесен. Не обичаше да се хвали, търсеше непременно сближаване отколкото конфликтни ситуации. Винаги го оставяха на вратарския пост, а той нямаше нищо против.

После дойде гимназията, двамата попаднаха в различни училища заради интересите им. Започнаха да се виждат все по – рядко, откриха различни компании. Тео стана изявен металист и започна усилено да се учи да свири на китара. След година, прекарана в усилия, той се ядоса, че не успява и започна да свири на барабани. Другото му хоби бе жените. Въртеше ги на малкия си пръст.

Божил влезе в семинарията. Той предпочиташе усъвършенстването, но с цел индивидуално да се издигне. Не го показваше пред другите, но и той самият не подозираше каква обща култура бе развил. Започна да изучава Стария и Новия завет в строгите канони, научи латински и още два езика. И т. к. обичаше да си похапва, той наедря още повече.

Срещнах ги на митинга, понеже и аз бях там. Недоволствах срещу системата, беше голяма лудница. Хората бяха побеснели. Хвърляха шишета, псуваха, блъскаха полицаите. На същия площад след това започнаха да свирят някакви групички. Заизлязоха уличните войни, скинарите, кораджиите, дет металистите. Завихри се бурно пого. Там забелязах Тео, който бе станал двуметров гигант, с кубинките летеше като товарен влак напред. Беше се окичил с обърнати кръстове и пентаграми, като ордени за храброст.

Музиката спря. На сцената се бе появил Божил. Бяха го извикали за да изкаже някаква реч, да усмири тълпата и протестиращите. Никак не бе трудно да го позная, беше си същия, сега в сан дякон. Публиката се озвери от присъствието му, други почнаха да се смеят. Божил остана кротък и спокоен. Точно в тоя момент видях как Тео го замеря със стъклена бирена бутилка. Шишето строши черепа му и Божил падна на тепиха с окървавено лице. Полицаите довършиха останалото, повече нищо не видях, чувах само викове и крясъци. Това е всичко, което видях, господин съдия.

- Моля призовете следващия свидетел…

* * *